Репортаж от България

Колкото и да се опитвам да остана хладнокръвен и безстрастен, две думи непрекъснато гъделичкат езика ми: „беше зашеметяващо!“

Това въведение звучи малко вестникарски, признавам, но въпреки това се надявам, че и вие ще се съгласите с мен, особено ако прочетете малко повече от репортажа. Наистина, пътуването се превърна в една от най-големите изненади, които съм преживявал наскоро. И най-приятните …

Началото беше скромно: първите два дни прекарах на пролетния панаир на книгата в София (заедно с приятелите ми от издателство „ПАН“, които издадоха Гората на призраците). Подписах няколко книжки, поговорих с читатели, запознах се с най-новото в издателския бизнес в България … Нормално работно ежедневие, нищо особено. Тук все още нищо не подсказваше, че ме очакват много по-бурни преживявания.

На 20-ти май обаче нещата започнаха да се развиват по-динамично. След обяда имах посещение в първия фен-клуб от почитатели на „Гората на призраците“. Отидох с не особено големи очаквания, макар и да бях страшно любопитен. Кои са тия фенове? Знаех, че са деца от втори и трети клас на 12-то СОУ – и това беше всичко.

А там – гледай ти изненада – ме очакваха не тридесет деца, ами тридесет малки вулканчета! Без преувеличение, децата от клуба са огън и пламък! Затрупаха ме с въпроси, а след това ме затрупаха с идеи – толкова много, че ако се опитам да ги осъществя всичките, сигурно ще ми трябват още поне два-три живота. И, разбира се, върхът на всичко беше, когато ми казаха, че харесват „Гората“ повече от Хари Потър. (Види се, много им се искаше да ме поласкаят). С две думи – малките напълниха сърцето ми. Нещо толкова хубаво и истинско не бях преживявал много отдавна. Благодаря ви, Стефи, Мирела, Любчо, Вальо и всички останали! Благодаря ви от все сърце!

На 21-ви ме очакваше следващата изненада: най-неочаквано и за самия мен стана възможно да се направи кратко представяне на гората по първи канал на българската национална телевизия. Господин Тодор Литовски, който осъществи репортажа, беше безкрайно професионален и коректен. И много приятелски настроен, макар че още нищо не беше чувал за книгата. Предаването беше излъчено на следващия ден сутринта и изглеждаше много добре, поне за моите непрофесионални очи. Отново най-искрена благодарност на господин Литовски и колегите от неговия екип!

Два часа по-късно първото „официално“ четене в библиотеката „Иван Вазов“ в Пловдив. Наложи се да се изнасям „на пожар“ от София, защото времето беше доста напреднало, но, слава богу, пристигнах без закъснение.

И тук отново ме очакваше поредица от много приятни изненади. Тоя път бях впечатлен най-вече от невероятната младежка енергия на госпожа Вили Лазова и нейните колежки от окръжната библиотека в Пловдив. Толкова ентусиазъм наистина не бях очаквал! Госпожа Лазова направи едно много мило представяне на книгата, след това се заредиха многобройните въпроси на децата, подписването на книжките, светналите очи, усмихнатите личица … Накрая аз бях напълно изтощен, а те все още настояваха за повече. Успокоиха се едва когато обещах тържествено, че втората книга ще се появи в най-скоро време. Инак сигурно нямаше да ме пуснат така лесно ...

Два дни по-късно, навръх 24-ти май: поредното четене, тоя път в родния ми град Преслав. Тук вече се срещнах с хора, които ме познават от години – и въпреки това те също успяха да ме изненадат. Дима Кюркчиева – една стара позната още от ученическите години, която междувременно работи в българското национално радио –, беше поканила оператор от местната ТОП-телевизия в Шумен, та на следващия ден отново се появи доста дълъг репортаж за Гората ...

Но, да се върнем към истински важните неща: те наистина са чудесни, тия малки светнали очи! И радостта, която чета в тях; напрежението, което ги обхваща, когато им чета нещо от „Гората“; гордостта, която ги залива когато ги хваля за чудесните идеи, които ми предлагат … Децата са най-добрите читатели, които мога да си представя! В тях няма и следа от фалш или лицемерие, всичко, което ви казват, идва от дълбоко, от сърцето. Ако бях написал книга за възрастни, никога не бих могъл да бъда толкова сигурен в истинността на тяхната оценка. Но за щастие децата не играят игрите на възрастните и с тях всичко е толкова по-лесно ...

Обратно към София, където на 27-ми имах второ представяне на книгата по телевизията (отново доста неочаквано, този път в предаването „Добро утро, България“ на Нова Българска телевизия), а на 28-ми – интервю по националното радио. Междувременно посетих още веднъж децата от клуба и – ха, отново изненада! Всички те ме очакват, облечени в тенис фланелки с червенокосото Ане отпред. Госпожа Бенчева (една изключителна жена, дай боже в България да има повече учители като нея!) е успяла да организира печатането на фланелките в срок от само няколко дни. Та, значи, феновете ме очакват, облечени в „униформа“. Първата „униформа“ на Гората. Не ще и дума, бях безкрайно щастлив! Само една дреболия вгорчи радостта ми – точно на тоя ден бях забравил фотоапарата си и, за мой най-голям яд, сега нямам нито една снимка от феновете с фланелките. Е, нищо, следващия път …

На 29-ти – обратен полет за Берлин (всяко нещо има край, за жалост). Напускам България със смесени чувства, едновременно изпълнен с малко тъга, но и с много-много енергия. Сега вече наистина знам защо пиша книгите си. Дръж се Ане, очакват ни още много приключения! Феновете нямат търпение!

Картини от едно пътуване

Copyright © 1999-2002 Enev Design & Consulting
Berlin, Germany